Деликатната нежност
на думите френски
обещава наслада,
съблазнява по женски.
Хрупти и се рони
като френска багета,
като фин макарон
се топи по небцето.
В златно-кремав нюанс
като еклер с ванилия.
Като къща в Прованс,
пълна с френска идилия.
Карамелено-бял
като трюфел овалян
в пудро-захарен шал
по устните се пързаля
колебливо, грациозно.
Мисля аз в този случай
да опитам сериозно
френския да науча.
Саморъчно низани герданчета
мъждукат тихо на две кадифени вратлета,
на две звездооки момиченца
със две сладкодумни гласчета,
които разказват си приказки
тихо, в прашната скука на офиса,
където мама води ги винаги
след училище щом налага се.
И жълт балон, пълен със хелйй-
усмихва се слънцето горе
и вика ги – стига сте чели,
хайде, елате на двора!
Но те са се сгушили в столчето, в офиса,
където мама почуква клавиши унесени
и минават някакви хора,
в костюми и леко навъсени…
И над пъстрооките им герданчета-
два чифта мъниста- изумруди и кехлибари,
и тези мили очички
моята цяла любов са събрали.
И чукам си аз по клавишите,
майка – офисна порода,
и не видях как едното герданче
от скука се пръсна и падна на пода.
<
Да се чувстваш гол, когато си облечен-
Това е тъжното на този климат.
Затлачили сме кожите си с плесен,
от дъжд и вятър костите ни гинат.
Душите ни в гърнета къкрят,
а огъня догаря и не стига
да стопли супата на наште чувства,
която само пара вдига.
Краката – влажни и студени,
пускат корени, но не достигат
пръст, а гният задушени
в ботуши, мъчейки се да пробият
гумата и неопрена.
И в юни сиво е и хладно,
и хората виреят бавно
във офиси, площадки на закрито,
луминисцентна смърт навсякъде прелита.
И само ден на месеца не стига
да грее слънцето, за да достига
до зрънцето поезия, което
е скътано на топло във сърцето
и чака слънце, за да кълни,
деня със смисъл да напълни.
В очакване, че утре е неделя
като ванилов сладолед топя се
и стичам се във опит да намеря
блаженство в тази сладка мисъл,
която сънена и светлоока,
прането вчерашно събира.
Протегнала ръце високо,
на пръсти слънцето простира .
И после в пладне тихо стъпи,
във кошница с лимони едри.
В зехтин босилека окъпа
и в ядки от зелени кедри
тя потопи изящни пръсти.
Забравила за дъждовете,
неделя “ ЩАСТИЕ “ тя кръсти
и после я превърна в цвете ,
което ще хербаризира
и на стената ще закача,
и там утеха ще намира
през делниците в офис мрачен.
Мисълта ми се рее ,
свежа и виолетова
през прозорците на събота сутрин.
Иска да излезе рано,
да се полюлее на вятъра,
да си изпие кафето в клонките
на гинкото на двора,
да подуши съботния аромат на кроасани с масло и ягодово сладко,
да окъпе нозете си в лавандулова роса,
да закичи ушите си с едробузи череши
и денят да започне по мед и масло ,
дълъг и юнски…
Гиздаво и кръгло,
перчи се на скрина,
със червено гърло,
чайниче любимо.
И поли разгръща
във десен на точки,
че във тази къща
то стои на почит.
Горделиво пази
билки и тревички.
С аромата техен
то гощава всички.
Всяка сутрин ражда
благовонна течност,
скътала в дъха си
лятото горещо,
дето из тревата
дъхава и жива,
сбирали сме в китка
красотата дива.
Вчера, в 9 вечерта. Вики току що си е легнала и чувам разтревоженото й гласче. Вика ме от стаята си.
“Какво има? Защо не спиш?”
“Сънувам лоши сънища!”
“ Е как така сънуваш? Нали току що си легна?”
“ Да, но сънувах вече как земята се счупва и ние трябва да станем космонавти!”
Галя я по главичката в опит да я успокоя.
“Аз не искам да съм космонавт. Космонавтите не си обличат рокли и въобще няма космонавти принцеси!”
“Спокойно! Няма да се случи!Това е било само сън!”
А тя с премрежени вече очички: “Няма. Нали си имаме татко! Той ще ни спаси, ще се върне да залепи земята…”
Май в Холандия
Със сива четка напоително
рисува точки по тротоара,
и се изтегнал разточително
дъждът небрежен на дувара.
И толкова му е омръзнало
до здрач да чука по клавишите,
и да работи непрекъснато,
без празник, без затишие.
И как мечтае си унесено
на юг за залеза и бриза,
за Черното море невчесано,
ала за там му трябва виза.
И сълзи капят по паважа,
и в сиво одеяло дреме,
и тъжно му е, че е стража
на пълно работно време.
Valerie's Gallery 