Valerie's Gallery

Понякога преливам от горчилка, която зрее и се вкостелява, като семе на зелена слива. И капката хининов сок е капсулована в твърда белезникава обививка. И колкото по-дълго престоява там, толкова по-трудно ще мога да я изтръгна от себе си. А тя си капва тук и там от зелената  абсентна отрова и може да принизи и омаловажи и най-слънчевия миг на деня, и най-искрената усмивка на децата ми.

Не винаги прелива. Понякога няма следа от нея и тогава всичко оживява, цветно и ведро, силуетът на смисъла ясно се откроява, оптимизмът стопля крайниците ми, очите ми заблестяват, смея се, общувам, прегръщам, целувам. Такава се харесвам, ведра, блестяща, избухваща в ярко червен екстаз от малките неща.

Но знам, че това е само част от мен, и че другата, горчивата, светлозелената пак съм аз. И се приемам, трябва да се приема, да свикна с цвета и вкуса на зеленото. И с хладнокръвие да наблюдавам капката, как се разлива и потапя части от сърцето ми, бълбука в мислите ми, къркори в червата, поскръцва в ставата на лявото ми рамо, свива се като крампа в десния ми яйчник. Поне знам, че винаги си тръгва,  оттегля смразяващата отрова в костилката си. И смисъла отново огрява деня, блести в очите на децата ми, ухае в разцъфналата роза в двора, крие се в мастилото на току що разгърнатата книга. Само дано някой ден да не ми удави любовта…

Мило мое момченце,

Аз реших да ти напиша писмо. Истинско. Като в карантина. Като в „Любов по време на холера“.

Уж всичко си е същото. Ежедневието се ниже в нов коловоз, променен, но все пак – коловоз. Трудно се импровизира като си заключен, трудно е и да се гледаме в очите, да усещаме свързаността, която имаме. Трудно е да те долавям само по гласа. Трудно е,  без да погледна очите ти, да преценя в какво настроение си, от какво имаш нужда в момента – разговор или мълчание, докосване или поглед, вечеря – на свещи или пък на ярка светлина, вино или  само чаша чай , или пък фрапе и лаптоп. Или да останеш за малко насаме. Или да „медитираш“ над някоя бурмичка.

И малко се страхувам да не спра да те усещам, да не станеш далечен, дистанциран. Да не забравим какво имаме, когато се гледаме в очите или се гушнем вечер преди заспиване. И за това започнах да си припомням неща, които са ни се случили, за да те усещам. Малко като да помириша парфюм, който съм ползвала през друго време, или да чуя песен от преди 15-20 години– веднага нахлуват всичките усещания от онзи период.

И така, днес започвам с първи спомен: момента, в който те видях на плажа на Обзор. Погледнах те в очите и разбрах. После ги отместих срамежливо, щото ми се разтуптя сърцето. И реших, че не е подобаващо на една майка на две деца да се почувства толкова момичешки и да гледа така напористо в очите на момче. И знам, че ти разбра още тогава, още при този поглед усети какво се случва. А аз побързах нещо да се оправдая, с децата, с фигурата си, със стриите си, с всичко, което намерих под ръка в този момент, за да си спечеля малко време, да помисля, да осъзная какво се случва. И така, хванах на Вичко ръката, за да ме държи по-здраво стъпила на земята, за да не се чувствам като балон пълен с хелий. Обаче, не помогна. Напротив. Веднага си представих как ти я хващаш за другата ръка, почти го усетих. И забивайки пети в пясъка на път за онова мрачно, очукано бунгало, си мислех само „Дано да останеш…“ – час, вечер, ден, няколко дни, повече, завинаги – колкото можеш. И така започна остатъка от живота ми.

Мога да разказвам с доста подробности за тези 2 дни на Обзор – за това как не спях цялата нощ и мислех за теб и как едва дочакала изгрева, те поканих на разходка на плажа; как си забравих джапанките, като те видях; как гледахме онази аристократична лятна вила, от която се виеше стълба чак до плажа; как избирахме смокини и дини на току що отворения пазар; как се возехме за първи път четиримата в една кола и ти ми казваше как да вземам завоите; как седяхме на бара в два през нощта и на тръгване ти разкрих набързо какво изпитвам; как те закарах с колата на Обзорската автогара след тези два дни; как не се целунахме, защото се почувствах уязвима, уплаших се и отпраших с мръсна газ обратно, обляна в сълзи, че те изпращам. Това беше първия път, в който те изпращах с колата, обляна в сълзи, между другото.

И така – спомен номер едно – ако си затворя очите, виждам всичко в подробности, с какво сме облечени, къде минаваме, вкуса на таратора в онази смешна кръчма на ъгъла до бунгалото, беззъбата физиономия на Вичони, джапанките на мъниста, които не загубих там, но заровихме по-късно заедно на Скиатос. Помниш ли?

С обич,

Твоето момиче

Седя си в нищото на следобеда, точно след кратката разходка, след цветния септемврийски обяд в кантина и преди следобедното еспресо. Седя си в сезона на нищото, в страната без сезони, в 16те градуса на септемврийския следобед, който в Холандия може да е юлски, майски или декемврийски – небето си е все така надвиснало и температурата все така 16 градуса. И си мисля – кой вятър ме довя тук и защо? Как на 42 години се озовах на това ветровито, бездушно място, как се озовах вдовица, финансист, шофьор на пикап, завивайки крушки и изгорели бушони еднакво добре като готвейки мусака или правейки морковен пай. И се чудя, дали момиченцето на 8, което прописа стихове в онова малко планинско градче, си бе представяло, че на 42 години няма да е поетеса, със замечтан поглед, омъжена за някой мъж с лешникови благи очи и живеейки в къщичка близо до гората, с градина пълна с билки и плодове. Отговорът е: „не, не си бе представяло“. И , ще каже някой, това му е интересното на живота, не знаеш къде ще се озовеш по пътя, който си избрал да вървиш… И аз като се замисля, като присвия очи в петък следобед пред капучиното си, като си погледна съобщението на звънтящия екран „В къщи съм прибрах се от училище“ – от 12 годишната ми дъщеря, и си повтарям наум: „мдаа, това му е хубавото на живота. Не знаеш къде ще се озовеш по средата му и нямаш ни най-малка представа къде ще си в края му…но ти харесва пътя“

Затрупана от планини,
във морски тюркоаз потънала,
изгубена в маслинови гори,
платното яхтено разпънала.
Люляна в маранята сламена,
на древни камъни изпечена,
в смокиня тежка е забравена…
В червената и захар лепкава
узрява и боли до пръсване
тъгата ми по лятото…

Да мога да чуя как лятото пораства,
светло зелено, крехко, току що излюпено.
Още необагрено в огнени краски,
в златистия билков дъждец неокъпано.

От полъха нежен на бриза люляно,
завито от облаци бели и пухкави,
сред макове крехки седи на поляна
и вкусва нектар от тревичките дъхави.

Да мога да нося на лятото шапката,
сламено-жълта, със панделка синя,
да плувам в море от желания сладки,
като забравена в коктейл маслина.

Без разум, без план, без задачи и срещи,
да се полюшвам на клон от безгрижие.
Главата ми – празна, ръцете- горещи,
ловят спомени детски, довяни от бриза.

От торбата ми със чувства избуява
радостта ми като връзка магданоз,
и желанието нетърпимо става
да прегърна петък къдрокос,

който се подпира на дувара
и ме гледа с влюбени очи,
и със поглед гали, обещава
уикенд пълен с ласкави лъчи,

с детски смях, със пресни кроасани,
с хрупкава коричка и масло,
в малка шепа мидички събрани,
на вълните бялото сребро,

на ръцете топлата милувка,
на морето аромата син.
Вятърът посрещащ ме с целувка –
нежна, с цвят аквамарин .