Чувствам се пълна. И празна.

Пълна с шумове, със мисли, които водят наникъде. С чувства, които не мога да дефинирам. С неприятното усещане, че трябва да бързам. Да бързам, когато просто искам да спра, да се скрия, да се сгуша в обвивката си. Когато искам някой да ме погали, да ме хване за ръка. Да забавя това безкрайно препускане в ежедневието, това безсмислено надбягване с часовете, делниците, обедите и вечерите. Състезание в уикендите, да сготвиш, да отидеш, да се върнеш, да планираш, да планираш, да изпълняваш.

А понякога просто искам да бъда, да бъдем, просто да си мълчим, просто да се усмихваме, просто да гледаме залеза, просто да пием кафе на верандата, и да си говорим, да си разказваме впечатления, книги, филми, които сме гледали или не сме. Да се обичаме просто. Да си приготвим обяда бавно, от нещо откъснато от градината – домат узрял на слънце и малко сирене и босилек. И да омесим хляб – бавно, с длани, с целите си длани, с цялата си душа и внимание, и да го изчакаме, да се надигне, да се напълни с живот, с кислород и топлина.

Да наблюдаваме деня, как се пълни със светлина, със синева, със свежест, с живот, с бавност, с нищонеслучване.