Понякога преливам от горчилка, която зрее и се вкостелява, като семе на зелена слива. И капката хининов сок е капсулована в твърда белезникава обививка. И колкото по-дълго престоява там, толкова по-трудно ще мога да я изтръгна от себе си. А тя си капва тук и там от зелената  абсентна отрова и може да принизи и омаловажи и най-слънчевия миг на деня, и най-искрената усмивка на децата ми.

Не винаги прелива. Понякога няма следа от нея и тогава всичко оживява, цветно и ведро, силуетът на смисъла ясно се откроява, оптимизмът стопля крайниците ми, очите ми заблестяват, смея се, общувам, прегръщам, целувам. Такава се харесвам, ведра, блестяща, избухваща в ярко червен екстаз от малките неща.

Но знам, че това е само част от мен, и че другата, горчивата, светлозелената пак съм аз. И се приемам, трябва да се приема, да свикна с цвета и вкуса на зеленото. И с хладнокръвие да наблюдавам капката, как се разлива и потапя части от сърцето ми, бълбука в мислите ми, къркори в червата, поскръцва в ставата на лявото ми рамо, свива се като крампа в десния ми яйчник. Поне знам, че винаги си тръгва,  оттегля смразяващата отрова в костилката си. И смисъла отново огрява деня, блести в очите на децата ми, ухае в разцъфналата роза в двора, крие се в мастилото на току що разгърнатата книга. Само дано някой ден да не ми удави любовта…