Мило мое момченце,

Аз реших да ти напиша писмо. Истинско. Като в карантина. Като в „Любов по време на холера“.

Уж всичко си е същото. Ежедневието се ниже в нов коловоз, променен, но все пак – коловоз. Трудно се импровизира като си заключен, трудно е и да се гледаме в очите, да усещаме свързаността, която имаме. Трудно е да те долавям само по гласа. Трудно е,  без да погледна очите ти, да преценя в какво настроение си, от какво имаш нужда в момента – разговор или мълчание, докосване или поглед, вечеря – на свещи или пък на ярка светлина, вино или  само чаша чай , или пък фрапе и лаптоп. Или да останеш за малко насаме. Или да „медитираш“ над някоя бурмичка.

И малко се страхувам да не спра да те усещам, да не станеш далечен, дистанциран. Да не забравим какво имаме, когато се гледаме в очите или се гушнем вечер преди заспиване. И за това започнах да си припомням неща, които са ни се случили, за да те усещам. Малко като да помириша парфюм, който съм ползвала през друго време, или да чуя песен от преди 15-20 години– веднага нахлуват всичките усещания от онзи период.

И така, днес започвам с първи спомен: момента, в който те видях на плажа на Обзор. Погледнах те в очите и разбрах. После ги отместих срамежливо, щото ми се разтуптя сърцето. И реших, че не е подобаващо на една майка на две деца да се почувства толкова момичешки и да гледа така напористо в очите на момче. И знам, че ти разбра още тогава, още при този поглед усети какво се случва. А аз побързах нещо да се оправдая, с децата, с фигурата си, със стриите си, с всичко, което намерих под ръка в този момент, за да си спечеля малко време, да помисля, да осъзная какво се случва. И така, хванах на Вичко ръката, за да ме държи по-здраво стъпила на земята, за да не се чувствам като балон пълен с хелий. Обаче, не помогна. Напротив. Веднага си представих как ти я хващаш за другата ръка, почти го усетих. И забивайки пети в пясъка на път за онова мрачно, очукано бунгало, си мислех само „Дано да останеш…“ – час, вечер, ден, няколко дни, повече, завинаги – колкото можеш. И така започна остатъка от живота ми.

Мога да разказвам с доста подробности за тези 2 дни на Обзор – за това как не спях цялата нощ и мислех за теб и как едва дочакала изгрева, те поканих на разходка на плажа; как си забравих джапанките, като те видях; как гледахме онази аристократична лятна вила, от която се виеше стълба чак до плажа; как избирахме смокини и дини на току що отворения пазар; как се возехме за първи път четиримата в една кола и ти ми казваше как да вземам завоите; как седяхме на бара в два през нощта и на тръгване ти разкрих набързо какво изпитвам; как те закарах с колата на Обзорската автогара след тези два дни; как не се целунахме, защото се почувствах уязвима, уплаших се и отпраших с мръсна газ обратно, обляна в сълзи, че те изпращам. Това беше първия път, в който те изпращах с колата, обляна в сълзи, между другото.

И така – спомен номер едно – ако си затворя очите, виждам всичко в подробности, с какво сме облечени, къде минаваме, вкуса на таратора в онази смешна кръчма на ъгъла до бунгалото, беззъбата физиономия на Вичони, джапанките на мъниста, които не загубих там, но заровихме по-късно заедно на Скиатос. Помниш ли?

С обич,

Твоето момиче