Страхувам се да надникна в дупката.

Избягвам да поглеждам в нея,

Страх ме е да не загубя равновесие и да пропадна.

Знам къде е. Локирала съм я точно в съзнанието си.

И внимавам, когато минавам наблизо.

Заобикалям я внимателно. Понякога отдалече.

Друг път плахо надниквам в нея, но не задържам поглед дълго.

Не искам да различа сенките вътре.

Понякога умишлено и смело я приближавам.

Целеустремено и решително вървя по ръба й.

И знам, че няма страшно и ако погледна вътре,

Ще намеря покой.

Отказвам се в последния момент, а после съм

Разочарована от себе си. Свивам се тъжно на ръба й, изгубена.

Напоследък съм сама в обикалянето на дупката.

Виждам я ясно, виждам въпроса в нея. Разчитам го.

Но не виждам отговора. Нетърпелива съм, бързам,

искам да знам отговора сега, на момента.

Както един приятел казва: „Понякога се държиш така, сякаш си родена принцеса!“

Вярно е. Чувствам се родена принцеса. В своето Кралство.

И все по-често съм единствения поданик там.

И нямам нужда от други…