Седя си в нищото на следобеда, точно след кратката разходка, след цветния септемврийски обяд в кантина и преди следобедното еспресо. Седя си в сезона на нищото, в страната без сезони, в 16те градуса на септемврийския следобед, който в Холандия може да е юлски, майски или декемврийски – небето си е все така надвиснало и температурата все така 16 градуса. И си мисля – кой вятър ме довя тук и защо? Как на 42 години се озовах на това ветровито, бездушно място, как се озовах вдовица, финансист, шофьор на пикап, завивайки крушки и изгорели бушони еднакво добре като готвейки мусака или правейки морковен пай. И се чудя, дали момиченцето на 8, което прописа стихове в онова малко планинско градче, си бе представяло, че на 42 години няма да е поетеса, със замечтан поглед, омъжена за някой мъж с лешникови благи очи и живеейки в къщичка близо до гората, с градина пълна с билки и плодове. Отговорът е: „не, не си бе представяло“. И , ще каже някой, това му е интересното на живота, не знаеш къде ще се озовеш по пътя, който си избрал да вървиш… И аз като се замисля, като присвия очи в петък следобед пред капучиното си, като си погледна съобщението на звънтящия екран „В къщи съм прибрах се от училище“ – от 12 годишната ми дъщеря, и си повтарям наум: „мдаа, това му е хубавото на живота. Не знаеш къде ще се озовеш по средата му и нямаш ни най-малка представа къде ще си в края му…но ти харесва пътя“